Кашалотни цитати на екзистенциалния апостол

Драги гости на заведението, всеки път когато разглеждам поучителните, познавателните и енциклопедичните сайтове, описващи миналото, настоящето и бъдещето на апостол-пастор-кафеджия (обединяващ) Бакалов, си спомням за героя Мъхеста брада от книгата на Ено Рауд, „Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада”. Мъхеста брада много обичаше пословиците. Имаше си огромен запас от пословици и ги използваше с повод и без повод. Най-вече без повод.

Бакалов пък е влюбен в цитатите. Цитат от Питър Вагнер тук, цитат от майн либер Аугуст там... Обича си ги Бакалов и си ги цитира. Цитатите са сериозно нещо. Не случайно има цели интернет-сайтове за цитати, или както се казва Quotes. Бакалов е велик човек, и има причина да е станал велик: използва цитати от велики хора. Вие никога няма да станете велики, ако не използвате цитати. Имам предвид, ИСТИНСКИ цитати, от велики хора, не от леля ви Гинка. Може да не разбирате какво означават цитатите, може цитатите да казват обратното на това, което вие казвате, няма значение. Ако просто ги казвате, пишете и ги закачате по стени и по сайтове, вие ще станете велики хора. В това вземайте пример от Бакалов.

От цитатите видяхме как позитивизмът на Аугуст е предизвикал експлозия в духа на Бакалов. (Ако и другите цитати в сайтовете на Бакалов са направили същото, духът му трябва да е като Берлин през 1945.) От този сайт пък виждаме друга експлозия: Цитат от Сьорен Киркегор (Бакалова транскрипция: Сорен Киркегаард), родоначалникът на екзистенциализма:

„Къде съм? Кой съм? Как се оказах тук? Какво е това нещо наречено „свят”? Защо никой не ме попита? И ако съм принуден да участвам в него, къде е режисьорът? Искам да се срещна с него...”

Сега, личен уебсайт се прави с цел читателите да се запознаят с личността на собственика на сайта. Става същото, както при запознанство: Всеки си казва най-малко името, а може и професията, интересите и така нататък. Представете си, че ви запознават с някого. Подавате ръка и казвате, „Стоимен Стоименов, кръчмар.” Човекът отсреща поглежда ръката ви, поглежда вас с празен поглед, оглежда се безпомощно и паникьосано пита, „Къде съм? Кой съм? Как се оказах тук? Какви са тези хора? Кой ме докара тук? Искам да говоря с главния тук! Защо ме принуждавате да съм тук?...” Какво ще си помислите за такъв човек? Първото нещо, което ще ви дойде наум, е, че човекът е луд. А ако сте малко по-начетен, ще решите, че има и втора възможност: Човекът е екзистенциалист. А пък ако сте съвсем начетен, ще знаете, че няма особена разлика между двете възможности. Досега историята не познава психически здрав екзистенциалист, започвайки от Киркегор и завършвайки с Ницше, Фройд и Камю.

А пък независимо дали сте начетен или не, веднага ще ви дойде наум естественият въпрос: Кое ли е подбудило Апостола да избере точно този начин да се запознава с хората?

Не, драги пиячи, няма да ви чета и разяснявам Киркегор, успокойте се. Даже няма да ви разяснявам екзистенциализма. Сами си го прочетете; както казваше майка ми, ако всичко ти дават наготово, ще си останеш тъп. Ще ви дам само малка хапка: Защо няма психически нормални екзистенциалисти? Ами защото тяхната философия им казва, че истинско значение в живота е изолираното съществуване на изолирания индивид в изолирания момент; пък в странния свят, който Бог е създал, няма изолирано съществуване, няма изолирани хора, няма изолирани моменти. И този сблъсък на субективното пожелателно мислене с реалния свят води до умствени проблеми. Въпросите на Киркегор (и на Бакалов, очевидно) са породени именно от този вид мислене. Предсказуемо, Киркегор никога не намира отговорите.

В реалния живот нямаме истински екзистенциалист, но литературата имаме, благодарение на писателя Дъглас Адамс. Адамс ни описва създание, което се появява изведнъж от нищото (изолирано от миналото), завършва изведнъж в нищото (изолирано от бъдещето), живяло съвсем кратко време (в изолиран момент) в нищото (в изолирано пространство), формирало свои въпроси и свои отговори без никакво външно влияние (изолирано съзнание). Драги пиячи, давам думата на Дъглас Адамс и на неговия „Пътеводител на Галактическия стопаджия”!

Другото нещо, което се забрави, бе фактът, че напук на каквато и да е вероятност на няколко мили над повърхността на една чужда планета най-неочаквано бе сътворен един кашалот.
И тъй като това не е мястото, което един кашалот обикновено заема, бедното невинно същество имаше твърде малко време, за да осмисли житието и битието си като кашалот, преди да прекрати съществуванието си като кашалот.
Предлагаме ви пълен запис на мислите му от първия момент на съществуванието му до последния.
„Ооо…! Какво става? — помисли си той.
Ъъъ, извинете, но кой съм аз?
Моля?
Защо съм тук? Какъв е смисълът на моя живот?
Какво искам да кажа с това кой съм аз?
Трябва да се успокоя, да се окопитя… ооо, изпитвам много интересно чувство, какво ли е то? Усещам нещо като… повдигане или гъделичкане в… в… ами май няма да е зле да започна да давам имена на нещата, ако искам да напредна в това, което, с цел да бъда разбран, наричам спор, наричам живот, така че да го наречем… моя стомах.
Така. Ууии, ама то става все по-силно! Хей, ами какъв е този свистящ, бучащ шум покрай това, което ми хрумна да нарека своята глава? Може би ще го нарека… вятър! Дали това име е подходящо? Засега става… може би по-нататък, когато разбера за какво служи, ще успея да измисля по-добро име. Трябва да е нещо много важно, щом го има в такова голямо количество. Хей! А какво е това? Да го наречем… да го наречем… опашка. Да, опашка. Хей! Я виж как красиво мога да я размахвам насам-натам. Ай, ай! Ех, че е хубаво! Е, няма голяма полза от цялата работа, но по-нататък сигурно ще видим за какво служи. А сега да видим дали вече не съм си изградил ясна представа за нещата?
Не.
Здраве да е. Иначе е страшно интересно, толкова много неща ми предстоят; толкова много неща трябва да осмисля, че чак свят ми се вие от нетърпение…
Или може би е от вятъра?
Ама той наистина става много силен.
Я гледай! Хей, какво ли пък е това нещо, което изведнъж се забърза към мене? Много, много бързо. Толкова голямо и гладко и закръглено, че се нуждае от голямо, солидно звучащо име, като… ъъъ… земна твърд. Точно така. Много хубаво име — земна твърд! Интересно дали ще иска да станем приятели.”
Останалото, след едно внезапно пльосване, е тишина...

Забележете, драги пиячи, нашият екзистенциален кашалот започва с въпросите на Киркегор. И завършва... Добре де, засега няма значение как завършва. Но има значение, че апостол Бакалов започва също с въпросите на Киркегор. Можем да си представим как продължават мислите на екзистенциалния апостол:

Къде съм? Кой съм? Защо съм тук?
Оооо...трябва да се окопитя. Ама какво ли е това интересно чувство в ... хм, трябва да започна да давам имена на нещата...в тази розова мъгла, която за удобство ще нарека моят „дух”? Какво казвате? Извинете, причуват ми се гласове в този,...с извинение...мозък.
Аз реших ли въпроса кой съм? Май не. Ами да изберем някакво име. Например, апостол. Дали става. Не, като че ли. Името трябва да е по-дълго, за да подхожда на самомнението ми. Апостол-пастор? Така изглежда по-добре. Да експериментирам ли с обединяващ апостол? Защо не? И без това никой няма да знае дали е вярно или не, и аз няма защо да го доказвам.
Какви са пак тези гласове? Може би моето болно въображение? Изглежда логично да е то. Поне думата изглежда истинска и реална. Не, да забравим за истината и реалността, болно въображение не е подходяща дума за обединяващ апостол. Да ги наречем пророчества. Ами тези халюцинации? Защо ли използвах такава грозна дума? Та те са видения! Видения, разбира се, видения, видения, видения....
Но обединяващ апостол с халюци... искам да кажа видения, не може да остане без нищо. Трябва да има нещо. Какво да си измисля? Ще си измисля проекти и хиляди хора. Какви ти хиляди, стотици хиляди. Даже милион! Милион хора за обединяващия апостол. Перфектно звучи! Как да го нарека това?
Да го нарека реформация. Хубава дума, внушителна. Вижте как добре мога да я размахвам насам-натам. Е, няма никакъв смисъл, или поне аз не знам да има някакъв смисъл, и затова няма особена полза от нея, но колко красиво ми стои. Сигурно някой ден бавно и методично ще науча какво точно означава.
Бавно ли??! Какво е това голямото нещо, което се забърза към мен? Изглежда така грубо, и действително, и истинско...толкова истинско, че мога да го нарека реалност. Реалност, колко странна дума. И страшна. Дали ще иска да станем приятели? Ами какво да му дам, за да го умилостивя? Нямам нищо реално. Ще го измисля веднага... Например, реална алтернатива. Звучи като добър подарък, нищо че е измислено и не означава нищо. Сега да отида му го дам. Май няма значение, то и без това идва към мен, и то доста бързо...

Останалото...го знаете.

А ние, драги пиячи, като не цитираме Киркегор, ще си цитираме Римляни 1:19, от където знаем, че никой човек няма извинение да задава въпросите на Киркегор и Бакалов, защото което е възможно да се знае за Бога и за цялото съществувание, Бог го е изявил на хората; и следователно задаването на такива въпроси е бунт против Бога. И като си го цитираме, най-опасното пльосване, което можем да преживеем, е да паднем от стола. А екзистенциалните кашалоти и апостоли да му мислят.

Наздраве.